Болярово » НОВИНИ » НОВИНИ

Болярово : НОВИНИ

<< ПОСЛЕДНИ НОВИНИ

[16.03.2012]

НА 16 МАРТ 1911 Г. НА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ ИДВА НОВО КОАЛИЦИОННО ПРАВИТЕЛСТВО

На 16 март 1911 г. на власт в България идва ново коалиционно правителство. То е съставено от две русофилски партии – Народната и Прогресивнолибералната. Министър-председател става председателят на Народната партия Иван Гешов, а председател на народното събрание – лидерът на Прогресивнолибералната партия д-р Стоян Данев. Така българският политически елит и цар Фердинанд засилват проруската ориентация на българската външна политика.

Българските политици разчитат именно на Русия за защита на българската кауза в проточилите се преговори със Сърбия. Руският външен министър Сергей Сазонов подтиква българското и сръбското правителство към ускорено изграждане на Балкански съюз. В този съюз Петербург съзира военнополитическа структура, която може, заедно с Антантата, да се противопостави на балканската политика на Централните сили. Към ускорена развръзка на преговорите тласкат и настроенията на българите в Македония и Одринско. Те живеят при робските условия отпреди Берлинския конгрес и настояват за бърза промяна на статуквото. На тяхна страна е и обществеността в България, която откликва с апели към политиците и дипломатите за разумни компромиси в преговорите със Сърбия.

Още през лятото на 1911 г. правителството на Иван Гешов свиква избори за V ВНС, които са спечелени от управляващите. По тяхно желание е променен член 17 от Конституцията, според който всички международни договори трябва да бъдат санкционирани от парламента. Член 17 е изменен по начин, който дава право на изпълнителната власт да сключва международни договори без знанието на Народното събрание. Така цар Фердинанд и правителството си осигуряват пълна свобода на въннополитическия курс на България.

Същевременно кризата в Турция се задълбочава. През септември 1911 г. започва итало-турската война за Триполитания и Киренака. В нея Османската империя губи сражение след сражение. Българските военни настояват да не се пропуска благоприятния момент. През ноември 1911 г. турците извършват масово клане над българите в Щип (след един български атентат). Тези събитията създават в България една общонационална психологическа нагласа за война с вековния потисник.

Всичко това кара правителството на Иван Гешов да бърза. Преговорите със Сърбия са възстановени през есента на 1911 г. На 29 февруари (13 март) 1912 г. е подписан българо-сръбски “Договор за приятелство и съюз”. Към този документ има и “Тайно приложение”. През май 1912 г. е сключена и военна конвенция между страните.

Според тези документи България и Сърбия се задължават да действат единно в случай на нападение от страна на Турция или някоя велика сила (визира се Австро-Унгария). България се ангажира с 200 000, а Сърбия с 150 000 войници. Договорът уточнява и придобивките на двете държави при евентуална успешна война срещу Турция. Сърбия признава на България правото над земите на изток от р. Струма и Родопите, а България се отказва от претенции в полза на Сърбия на териториите на север и запад от Шар планина.

Сърцевината на договореностите са постановките за съдбата на Македония. Първият вариант предвижда тя да получи автономия, но тази идея се приема половинчато още в самия текст. Вторият вариант е Македония да се подели на две части. “Безспорната зона” – земите на югоизток от линията Крива паланка-Охрид, се дава на България. Територията между тази линия и Шар планина се определя като “спорна зона”, чието притежание трябва да се определи от арбитражното решение на руския император Николай II.

Българо-сръбските договорености са груба грешка на българската дипломация. За първи път България се съгласява Македония да бъде разделена. С този ход българската политика губи своя фундаментален коз: българската националност на мнозинството от населението на Македония. По този начин българската дипломация сама се отказва от освободителния характер на войната, като го заменя с чисто империалистически, в който понятието национална принадлежност губи своя смисъл. Приемайки алтернативата на дележа, кабинетът на Гешов загърбва етническия състав на населението на Македония, историко-културните традиции и процесите на националното обособяване. Освен това цар Фердинанд и правителството не се съобразяват и не договарят със Сърбия три много важни въпроса: претенциите на Гърция към Солун, протичащото в момента албанско освободително движение и принципите върху които руският император трябва да изпълни своята роля на арбитър.

На 16 май 1912 г. България прави втората стъпка към изграждането на Балканския съюз. Подписаният “Договор за отбранителен съюз” с Гърция обаче е и втората стратегическа грешка на българската дипломация. В документа изобщо не се поставя въпросът за разпределението на евентуално отвоюваните от Турция земи. Българските държавници не искат да определят с Атина границите в Македония, защото съзнават, че тя е неотстъпчива по въпроса за Солун. Те залагат на съмнителната позиция, че решаването на териториалните спорове може да стане впоследствие при благоприятни за България условия. Подобно политическо поведение обаче предоставя на гърците пълна юридическа свобода на действие. Съгласно военната конвенция между двете страни България трябва да участва във войната с 300 000, а Гърция – със 120 000 войници. Към вече оформения Балкански съюз на 15 август 1912 г. с устна декларация се присъединява и Черна гора.Направени са опити и за привличане на Румъния. Букурещ обаче отказва да се присъедини към Балканския съюз, като се съобразява с позициите на Централните сили.

Специалните военни конвенции на България със Сърбия и Гърция уточняват войсковите контингенти и насоките, в които трябва да действат. Тук българските политици допускат нова грешка. Фактически те оставят военните сами да изготвят плана за война с Турция без да го ориентират към политическите интереси на България. Така страната се задължава да се сражава почти единствено в Източна Тракия, където са съсредоточени основните турски сили. По този начин България се лишава от възможността да подкрепи с военни средства своята кауза в Македония, където срещу далеч по-малоброен противник трябва да действат армиите на Сърбия и Гърция, подкрепени само от българската Седма Рилска дивизия, при това подчинена на сръбското главно командване.

Балканският съюз е изграден върху основата на двустранните договори между България и другите участници. Общо споразумение между четирите страни не се подписва. Сърбия, Гърция и Черна гора не сключват помежду си никакви допълнителни споразумения.

Тези недостатъци в структурата на Балканския съюз – в организационен, политически и военностратегически план – недвусмислено показват, че той е едно нетрайно, временно междудържавно обединение. То е родено преди всичко от реалната потребност бързо да се изгради общ фронт срещу Османската империя. Балканският съюз не предлага обаче устойчиви и взаимноприемливи формули за решаването на национално-териториалните проблеми в Европейския югоизток. В него са стаени разногласия и временно приглушени вражди, които могат да бъдат взривени във всеки конфликтен момент.

През лятото на 1912 г. Балканския съюз е вече готов за военна акция. Известният български политик Никола Генадиев открито призовава: “По-добре война, отколкото бездействие!”, а един вестник възкликва: “Македонският въпрос е разрешим само със силата на оръжието!”.

Същевременно Русия и съюзниците й в Антантата, покровителствали създаването на Балканския съюз, не бързат да му придадат нападателна насоченост, защото един военен сблъсък в Югоизточна Европа може да доведе до световна война, за която Съглашението още не е готово. Противоречията между Великите сили обаче не им позволяват да предприемат ефикасни съвместни действия. В това балканските държави виждат своя шанс да действат свободно.

Националните страсти в България особено се разгорещяват след кланетата, извършени от турските власти над българите този път в Кочани през юли 1912 г. Македонските и тракийските българи, възобновената ВМОРО обръщат с надежда поглед към България. Всички политически партии се обявяват за война с Турция (с изключение на БРСДП (т Българският народ се готви да срещне войната с ясното съзнание, че ще воюва за освобождението на своите братя.

В другите съюзни столици обаче също обосновават военните си цели с “национални” аспирации – аспирации върху изконни български земи. Под лозунга за “национално обединение” белградските и атинските политици преследват по-скоро експанзията, отколкото справедливостта на етническите и историческите критерии.

По предварителна уговорка на 17 септември 1912 г. балканските съюзници обявяват обща мобилизизация. На 25 септември Русия и Австро-Унгария с колективна нота правят безуспешен опит да предотвратят войната с Турция. На 26 септември Черна гора скъсва дипломатическите си отношения с Турция и й обявява война. Съюзниците изпращат нота до Високата порта, в която настояват за изпълнение на чл. 23 на Берлинския договор и то така, че християнското население в Турция да получи “пълна политическа автономия”. Цариград я отхвърля и на 3 октомври обявява, че се намира в състояние на война с балканските държави. На 5 октомври 1912 г. България, Сърбия и Гърция обявяват война на Турция.

Таня Атанасова

<< ПОСЛЕДНИ НОВИНИ | << АРХИВ